Нещото, което ни пречи да се променим, може би всъщност се опитва да ни предпази.
Понякога попадам на статии, които не просто ми дават нова идея. Те променят начина, по който мисля. Не ми излизат от главата. Карат ме да погледна по различен начин на неща, които съм приемала за даденост. Тази седмица ми се случи точно това с една статия на Робърт Кийгън и Лиса Лейхи – The Real Reason People Won't Change. През септември започвам работа като ментор на училища по националния проект „Компетентности на фокус“. Подготвям се за тази роля и това лято чета много за
9.07време за четене: 3 мин.
Всеки учител има две версии на преподаването си.Тази, която показва, когато го наблюдават и тази, с която влиза в час всеки ден.
Наблюдаваният урок обикновено е по-внимателно планиран. Подбрани дейности, ясни въпроси, по-добро разпределение на времето. Мислим повече за ангажираност, диференциация, участие, резултати. Ежедневният урок е различен. Не защото на учителите спира да им пука, а защото ежедневното преподаване много бързо започва да работи на автопилот. Навици, напрежение, учебна програма, време, умора, оцеляване. С времето всички изграждаме свой „default“ начин на преподаване — моделът, към ко
6.05време за четене: 3 мин.
Учителите трябва да бъдат оценявани. Но за какво?
В проекта за промени в Закона за предучилищното и училищното образование се предлага: „...създаване на единен процес на ежегодно оценяване на труда на педагогическите специалисти...“ Преди да решим дали това е добра или лоша идея... Какво всъщност искаме да оценяваме? Защото преподаването е сложна професия. Трудно е да бъде сведена до едно число, един документ или един показател. Самооценката има място. Портфолиото има място. Наблюденията в класната стая имат място. Обратната
7.06време за четене: 2 мин.